Паркът до реката

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 12:52 pm

Софи се разхождаше по една от оживените улици на Филаделфия, питайки се какво все още правеше навън и защо не беше с приятелите си при някой магазин или на кафе. Може би искаше поне за момент да остане насаме с мислите си. Хората, които я заобикаляха и говореха постоянно или магазините наоколо и клиентите или дори шумните коли, които минаваха покрай нея с бясна скорост никак не 'и пречеха. София просто се вслушваше в мислите си и нищо наоколо не можеше да я разсее от това, което в момента 'и минаваше на ум. Не беше кой знае какво, като че ли какво щеше да яде за вечеря или нещо от този ранг на важност. Просто стари спомени, които се заповтаряха в съзнанието на девойката, която крачеше с грациозна и бавна походка в противоположна посока на всички минувачи по улицата, на която в момента се намираше и Софи.
Честно казано повечето момичета биха се отдали на шопинг и какви ли още не глезотии, но ако бъдем честни Ес не беше останалите момичета. Може би щеше да се поглези после с приятелите си, отивайки на малко шопинг, но точно в момента не искаше никой да 'и говори колко хубав бил живота, колко приятни неща се случваха и какви ли още не оптимистични неща, защото това никак не бе така. София много добре знаеше колко ужасен може да е живота. За приятелите 'и живота си беше идеален, защото имаха всичко, което си поискат и никога не са преживявали това, което София е. И въпреки всичко София ги обичаше и ги уважаваше, но понякога просто не можеше да слуша колко хубав бил живота, защото не беше и все още не е.
София стигна до един парк, точно до реката Делауър. Очевидно никой не си губеше времето с паркове, защото само София беше тук. И малко по - надолу една млада двойка.
Софи се спря на малкия мост точно над реката. Облегна се съвсем леко на железните пръчки, които служеха за ограда на моста и погледна надолу към реката.

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 1:44 pm

Нямаше как да не забележа колко пуст бе всъщност обикновено гъмжащият от хора парк. Шумът от движението на реката действаше успокояващо на повечето хора, затова тук се изсипваха невротични бабички, изтормозени майки, изтерзани тийнейджъри, разхождащи кучетата си и прочие... Но явно днес всички във Филаделфия бяха тотално депресирани или просто бяха изплашени от положението, с което полицията не можеше да се справи, и затова си стояха на места, които минаваха за "безопасни".

Обаче независимо дали в момента има нов ледников период, 2012-та чука на вратата или "Паранормална активност" е масово явление, аз няма да стоя вътре. Минал съм през толкова работи, че един сериен убиец не би могъл да ме впечатли и определено не ме беше страх да се разкарвам из града през нощите в два-три часа, когато всички спят, здраво залостили входните врати.

Докато крачех бавно по един мост, унищожавайки белите си дробове с евтини цигари, забелязах една фигура в другия край на моста. Мислите ми, които течаха в посока "Каква глупост да направя днес?", се фокусираха върху присъствието на русото момиче, облегнало се на железните пръчки. Забързах крачка и се спрях на около три метра от русокосата, облягайки се гърбом на металния парапет. Не, че ми пукаше, но не исках да я стряскам, ако се лепнех за нея ей така изведнъж.

- Кой ти е счупил розовите очила? - попитах апатично след кратко мълчание и издишах нагоре дима.

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 3:30 pm

София се беше загледала в отражението си във водата, а през съзнанието минаваха най - различни спомени от миналото 'и, които не спираха да се повтарят. Като развален грамофон, но в този случай беше филмова лента, която не спираше да се повтаря отново и отново и отново, карайки я да преживява някои случка за сетен път. А София не знаеше какво 'и ставаше. Дали я бе обзела носталгия за миналото или вината отново я вкарваше в ужасен кошмар, това тя не знаеше. Просто не спираше да си спомня неща, които я будеха нощем с писъци. Може да прозвучи адски банално, но не беше така и за Софи. Не и след всичко, което 'и се бе случило. А вината, която изпитваше едва ли можеше да се опише с каквито и да е количества. Надминаваше всичко, което можеше да се каже за вината и точно в този момент София не можеше да направи нищо по въпроса. Не знаете колко пъти се е опитвала да мисли за нещо съвсем различно, но никога не 'и се е получавало..
Тогава чу глас близо до себе си и се обърна натам. Загледа се в мъжа, който бе задал въпроса си.
- Съдбата. - отговори и се опита да се усмихне, колкото и леко да бе.
И ето, че за момент се получи и Дюбуа не мислеше, добре де, не обръщаше чак толкова внимание над спомените, които независимо какво и да правеше се рееха из съзнанието 'и, карайки я да се чувства зле.
- София. - представи се първа тя и подаде ръката си към мъжа, чакайки името му.

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 4:32 pm

Съдбата значи... Хм, колко познато.

С тази разлика, че моето проклятие не се казваше Съдба, а Живот. Приближих се и хванах ръката й, леко разтръсквайки я.

- Тайлър – представих се на свой ред.

Обикновено рядко използвах истинското си име, просто защото не исках повече неприятности, отколкото бих могъл да понеса. Щом кажех как се казвам, хората клатеха разбиращо глава, правейки се, че разбират защо родителите ми са ми дали такова име, сякаш в това можеше да се намери някаква логика... Но всъщност нямаше такава. Нито името ми носеше някакво специално значение, нито бях кръстен на някой (или нещо). Бях просто Тайлър. Тайлър Грийд.

Да, фамилията ми имаше доста неприятно значение, но не мисля, че някой й обръщаше внимание в тези времена. Всеки бе зает да се опитва да трупа пари, да се опитва да подражава на онези кумири, даващи ги по телевизията. Те, заедно с рекламите, управляваха света и умовете на хората. Те, точно те, бяха тези, срещу които съм се борил цял живот, все още се боря и ще продължавам да се боря.

- Не съм те виждал преди тук – отбелязах накрая. – Нова ли си в града?

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 5:15 pm

-Да, нова съм. - усмихна се леко София.
Беше дошла тук преди два или три месеца. Щом избяга от Франция няколко месеца се луташе из света, дори и на крехката възраст от 17 години, чудейки се къде да отиде. Истината беше, че бе загубена. Дори и да знаеше много други езици не можеше да си намери място никъде друга из света. За няколко месеца посети много държани, но така и не намери подходящо място да остане, до преди няколко месеца, когато се натъкна на това градче в Америка. Мислеше си, че тук бе спасението, защото другаде просто нямаше как да се получи. Но с продължение на времето разбра, че тук е както навсякъде другаде. Имаше ги лошите неща, които ти се случваха независимо какво. Имаше ги и спомените имаше ги и хората, които не спираха да ти натякват за миналото и това, колко много си сгрешил, дори и да не те познаваха или изобщо да си нямаха и на представа кой за Бога си и какво всъщност си правил в миналото. А именно затова София беше напуснала Франция, но все пак предпочиташе да бъде тук, отколкото там, колкото и да е едно и също през повечето време.
- Преди около два или три месеца пристигнах. - можеше да се улови приятния 'и френски акцент, който правеше думите 'и да звучат по - сладки.
И колкото и езика да знаеше София, този неин акцент едва ли някога би могла да прикрие независимо какво и колкото и да искаше понякога.
- Ти? - попита момичето. - От тук ли си?

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 9:41 pm

- Не - покалитих глава. - Живея тук, или по-скоро - пребивавам, но не съм от Филаделфия.

Всъщност, не можеше да се каже, че съм от някъде. Бил съм заченат на едно място, роден на друго, а в продължение на хиляди километри от там пък съм израсъл. Идеята за дом като цяло ми беше чужда и когато, преди години, пробвах да живея в апартамент като всички цивилизовани хора, започнах да се чувствам доста зле. Липсваше ми номадския начин на живот и непредвидимостта на всеки момент, липсваше ми чувството когато си лягаш, да не знаеш дали ще се събудиш на сутринта... Само по този начин можех да се почувствам жив. Затова и може би в момента живеех в една почти разрушена църква в покрайнините на Филаделфия, където се събираха доста наркоманчета... Няма да ви разказвам какви изненади ми спретват понякога посред нощта. И как реагирам аз, следователно.

Определено миналото не ми беше една от най-любимите теми за размисъл и дискусия, но пък беше единствената ми гордост. Защото щом бях оцелял досега, можех да се преборя с всичко.

Дръпнах от догарящия фас на цигарата си за последно и след това най-безцеремонно я хвърлих във водата. Наблюдавах как течението онасяше малкото парченце от партията на враговете на белите дробове, докато говорех.

- Ами теб откъде те довя вятърът в тая дупка? - попитах и погледнах София. - Трябва да е някое доста ветровито място, съдейки по акцента и маниерите ти.

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 10, 2011 11:13 pm

Франция като цяло си беше доста ветровита страна. Както и в Париж постоянно духаше силен вятър, който на няколко пъти е правил адски много проблеми на София, за които не искаше да си спомня. Ако бъдем честни София не искаше много неща в живота си, но просто съдбата никога не е била на нейна страна и всичко всичко, независимо дали е добро или лошо, се случваше и нямаше как да избегне самата случка, а да не говорим за последиците от това.
София много не обичаше да говори за миналото си, защото не може да се сети за нищо хубаво. Съдбата просто си изиграла лоша шега с нея и животът 'и се превърнал в същински Ад. Единствените години, през които София е била щастлива са били първите 'и четири години, докато за нея се грижили персонала на болницата, в която е била родена. Но това било преди прекалено много години, за да може София да си спомня нещо от тогава.
- Чак от Европа. - подсмихна се леко София. - Да сме по - точни Франция. - колкото и да не обичаше тази държава, никога не би позволила някой да разбере, че е така.
Просто не беше свикнала да споделя какво наистина мисли или чувства с останалите по простата причина, че никога не е имала някой, с който да споделя. Не и след смъртта на Клодия..
- С какво се занимаваш, Тайлър? - поредният въпрос, зададен от синеоката с акцент, който си личеше на всяка дума, която кажеше. - Или просто на почивка?

Subject: Re: Паркът до реката Sun Dec 11, 2011 6:45 am

Франция... Както и предположих.

- Няма почивка за грешниците - подсмихнах се. - Засега с нищо - отвърнах на въпроса й. - Само създавам работа на полицията.

Така си беше. Кой си мислите, беше отговорен за колата, която избухна вчера? И за голямият черно бял плакат, изобразяващ жена, лутаща се в светлината с превръзка на очите, който се появи преди седмица?... Да, познахте. Обаче полицията не успя. И още работи по тези два случая, като в първия аз се включих като свидетел и казах, че съм видял подозрителен, висок рус мъж да се отдалечава от възпламенилата се кола...

Да, това беше, с което се занимавах. Да, знам, че в очите на повечето хора беше грешно. Но това бе моят начин да кажа посланието си на всички и да ги накарам да ме чуят, защото не исках да живея в свят на лъжи и измами; свят, в който не можеш да имаш доверие на никой и животът проявява изключителна изобретателност, когато ти показва ужасното си чувство за хумор чрез проблемите, които ти поднася на тепсия, без да си ги поръчал. (А да не говорим за сметката.)

- Ами ти? - извадих цигарите от джоба на якето си и си палнах една, издишвайки дима нагоре. - Работиш ли нещо?... Всъщност, защо дойде точно тук? - смръщих се любопитен.

Subject: Re: Паркът до реката Sun Dec 11, 2011 12:42 pm

Докато Тайлър отговаряше на въпроса, зададен от София, телефонът 'и издаде звук, с който предупреди Софи, че има ново съобщение. Тя леко се усмихна на Тай и извади телефона от джоба на дънките си, отваряйки новото съобщение от скрития номер. Прочете го веднъж, докато в същото време и слушаше какво 'и казва Тай. Но на второто и третото прочитане се беше съсредоточила само върху това, което пишеше в съобщението, не спирайки да го чете отново и отново. На шестият път се спря и обърна вниманието си към Тайлър, правейки се, че нищо особено не е станало. Що се отнасяше до преструване и лъжите, София нямаше равен. През краткия си живот от 19 години беше казала много повече лъжи, отколкото някой бихте могли да си представите. Едва ли някой би разпознал кога лъже и кога говори истината. Можеше да се каже, че лъжата беше голяма част от живота си, с която свикнеш ли няма отърваване. Но естествено използваше таланта си само, когато беше нужно.
Прибра набързо телефона в джоба си и се усмихна на Тайлър до нея. Поне беше чула въпросите на Тай, отправени към нея.
- Нека просто кажем, че имаше прекалено много неща, които да ме накарат да напусна родната си страна.. - Софи се обърна към железния парапет, а сините 'и очи зашариха по водата, гледайки собственото си отражение, до колкото бе възможно. - Знаеш ли, миналото не е една от любимите ми теми. - каза го като че ли с лека ирония.
Соф се подсмихна съвсем незабележимо и бавно и внимателно прескочи железния парапет на моста. Стъпи на края на моста, държайки се за една от железните пръчки. Усмихна се и седна внимателно на края, облягайки се на железния парапет, пускайки краката си надолу.
Обърна сините си очи към Тай.
- Никой не обича да говори за миналото си, особено ако е допуснал няколко грешки. А аз определено съм допускала много от тях.

Subject: Re: Паркът до реката Sun Dec 11, 2011 2:00 pm

Това, което казваше ми беше толкова познато, че чак ми се замая главата. Усмихнах се, докато през ума ми като на кино се прожектираха едни от най-ярките ми и запомнящи се спомени. От там, където беше започнало всичко, до сега. До този ден. Ако седнех да напиша книга за двадесет и петте си години живот, щяха да ме заклеймят като някой фантазьор, измислящ си разни историики, за да разкраси историята на битието си. Но истината щях да я знам само и единствено аз.

- И на мен не ми е от най-любимите теми - тръснах пепелта от цигарата и отново я притиснах между устните си, вдишвайки никотина. - Миналото ми е единственото нещо, което имам, а знаеш, че понякога хората не харесват това, което имат. Жалко само, че истината не може да бъде променяна.

Макар и миналото да си беше... минало, то все още хвърляше широката си, дебела сянка върху настоящето и пречеше на слънцето на проникне. Преследваше ни така, както ни преследваха собствените ни сенки - нявсякъде, по всяко време, при всякакви обстоятелства.

- Та... - започнах малко по-ведро, отърсвайки се от мислите си. - Ти? Занимаваш ли се с нещо сега? Или още търсиш?...

Subject: Re: Паркът до реката Sun Dec 11, 2011 2:45 pm

Ако ви кажа само колко ужасно в момента се чувстваше София, едва ли бихте ми повярвали. Определено щеше да го направи, в това нямаше никакъв спор. Предпочиташе да го направи, отколкото всичко за нея да излезе наяве. Толкова много се опитваше да запази миналото си в тайна, толкова много се бореше да се измъкне от там, от този сумрак. От тъмнината, която я преследваше толкова години още от както се беше родила. Да забрави за всичко, да забрави цялото си минало и да започне някъде наново. Някъде, където миналото нямаше да може да 'и попречи, но явно грешеше. Никъде нямаше да се почувства в безопасност и никога нямаше да се отърве от миналото си.
Чувстваше се ужасно, че трябваше да го направи, но нямаше да рискува разкриването на миналото 'и. Не можеше да поеме този риск. Но леката 'у усмивка не слизаше от лицето 'и.
- Всъщност съм студентка в града. Записах се веднага щом дойдох тук. - вдигна поглед.
Залюля съвсем леко краката си, като погледна за момент отражението си във водата.
- Само на мен ли ми е топло? - засмя се леко.
Един кичур от косата 'и падна на лицето 'и, а Софи веднага се зае да го дръпна зад ухото. Наистина 'и беше малко топло. Може би трябваше да се беше облекла по - леко, а не с дънки.

Subject: Re: Паркът до реката Sun Dec 11, 2011 3:03 pm

Хвърлих цигарата.

- Само на теб и на още един човек – засмях се на свой ред.

Седнала така на парапета, не би ли могла да падне? Поправка: Не я ли беше страх, че може да падне? Изглежда не.

- Можеш ли да плуваш? – попитах с игрива усмивка. – Защото ако паднеш, не очаквай да успея да те спася навреме.

Отново се засмях. Беше забавно, че след като обиколих половината свят, бродих в нагорещени пясъци и снежни виелици, в джунгли и пустини, все още не можех да плувам. Нищо така и не успя и да излекува страха ми от водата след онзи злополучен ден, когато бях на седем и едва не се удавих в океана... Оттогава просто ме обземаше някакъв страх от дълбоки водни басейни, особено ако бях на дълбочина, на която не можех да стигна дъното.

- С каква специалност си в университета? – попитах, за да се разсея от спомена.

Subject: Re: Паркът до реката Sun Dec 11, 2011 4:31 pm

- Психология, но е трудно, когато идваш за средата на първия срок. - лекия смях на софи се разнесе наоколо.
Така си беше. Не беше тук за началото на годината и за основата на специалността, която беше избрала, но като се има на предвид характера на София това нямаше да я спре. Запомняше всичко, което 'и бе казано и се учеше много бързо. Имате късмет, че не бе злопаметна. Но щеше да се справи, нямаше как. Това бе едно от любимите 'и предмети, които едвам се учеха в сиропиталището. Всъщност Софи трябваше сама да се образова с малкото книги, които сиропиталището имаше. Всичко останало, което бе научила бе от една госпожа на име Фани, която да бъдем честни беше единствената госпожа на сиропиталището, в което бе оставена София. Но да не се връщаме назад във времето.
София се подсмихна и бавно се изправи, обръщайки се към Тайлър. Хвана се здраво за железния парапет, усмихвайки се леко.
Точно тогава се престори, че бе готова да падне, пускайки ръцете си настрани, колкото да се пошегува с Тайлър, който беше готов да 'и подаде ръка. Но Софи бързо се хвана за едно от железата.
- Спокойно. Само се шегувах. - усмихна се, прикривайки смеха си. - А и да падна мога да плувам. - усмихна се.
Тогава се вгледа преценявайки Тай.
- Да не би да не можеш да плуваш, Тайлър, че да не може да сме спасиш навреме? - повдигна веждата си.

Subject: Re: Паркът до реката Mon Dec 12, 2011 12:48 pm

Името ми звучеше малко странно, но страхотно с френски акцент. Опитах се да го възпроизведа наум, но едно беше да си го представиш, друго - да го чуеш.

Хванах се за железната пръчка, прокарана от единия до другия край на реката, и с едно движение се оказах от външната страна на мостчето, сядайки като Софи. Махнах слънчевите очила, които бяха кацнали на носа ми и се заиграх с тях, гледайки надолу към водата.

- Не мога да плувам... - започнах с тон на професор по време на лекция, но се спрях, за да намеря точните думи. Стиснах устни за момент и погледнах към София. - Знам как се плува и в първите минути като се озова във водата обикновено мога да се задържа над повърхността, но след това се паникьосвам и започвам да се давя. Ако е много дълбоко, де.

Премълчах си историята с едва-неудавянето, тъй като определено не беше от най-приятните спомени, макар и да бледнееше пред другите в степента си на трагичност. Но пък никога през живота си не бях чувствал такъв страх, никога не се бях чувствал толкова безпомощен... Нямаше как да се забрави такова нещо.

- Да не би да си тренирала плуване в Париж? - попитах след малко.

Subject: Re: Паркът до реката Mon Dec 12, 2011 5:38 pm

- Да. - отговори приветливо момичето с прекрасен френски акцент, който с радост да слушаш дни наред.
Когато си израснала в сиропиталище нямаше много неща, които да правиш освен да си играеш с другите деца докато си малък и да бъдеш лъган от по - големите деца. Когато навлезеш в определена възраст единственото, което можеше да правиш, за да се отървеш от скуката бе да дразниш учителите. А пораснеш ли още малко се започваше с маменето на другите деца, незаконния бизнес и какво ли откачени и неправилни неща. Или поне така беше със София. Адски е трудно да израснеш без родители, без някой, който да ти казва, че това е лошо и, че не бива така. Няма кой да се грижи за теб и се отдаваш изцяло на лошите неща, както стана и при Софи. Единственото 'и спасение беше плуването. Веднъж на всеки две седмици 'и се отдаваше възможността да се отърве от всичко лошо и просто да се отдаде на един напълно нов свят. А чувството да си под водата, да се сливаш с нея и в същото време да се бориш с нея беше прекрасно и само то можеше да отърве за определено време Софи от лошите 'и навици и приятели и естествено от несправедливия свят.
- Това беше единствения спорт, който беше позволен в сиропиталището, в което бях аз. - без да иска софи изпусна тази малка, но от голямо значение подробност.
А уж щеше да започне наново без да мисли за миналото си.. Да, празни приказки..
Трябваше да се отърве от тези мисли. Погледна към реката и 'и хрумна нещо. Подсмихна се и се обърна към Тайлър.
- Какво ще стане, ако съвсем случайно паднеш в реката? - подсмихна се.

Subject: Re: Паркът до реката Tue Dec 13, 2011 8:04 pm

Стиснах устни и повдигнах вежди, плъзгайки очи по водната повърхност. Зачудих се колко ли силно бе течението вдействителност и дали можеше да отвлече човек като нищо... По тялото ми заиграха тръпки на страх. Макар и тук реката да не бе толкова дълбока, колкото в другите части на града, мисълта да съм във вода до над кръста все още ме ужасяваше, макар и да го прикривах завидно добре. Погледнато отстрани, човек би казал, че нямам никакви проблеми от сорта на страх от вода, но щеше жестоко да се излъже. Както постоянно казвах: Външността е едно лъжливо копеле.

- Израснала си в сиропиталище... - отбелязах замислено. След това вдигнах поглед и за момент го спрях на очите на Софи. - Завиждам ти.

Определено й завиждах. За мен си беше голяма привилегия да живееш без семейство. Бих дал всичко и моите родители някога да ме бяха изоставили в някое забутано сиропиталище... С тях или без тях, аз така или иначе цял живот се бях оправял сам. Никой никога не ми е подавал ръка, никой никога не ми се е усмихвал в тежък момент и не бе ми казвал "Всичко ще е наред"... А после защо не съм вярвал в тези неща.

- Знаеш ли какво ще стане? - засмях се. - Ако падна... Всъщност нищо няма да стане. - надвесих се над водата. - Тук не е чак толкова дълбоко, нищо няма да ми стане. А и рибите не хапят.

Subject: Re: Паркът до реката Tue Dec 13, 2011 10:06 pm

Да, едва ли някой би искал да израсне е в някое сиропиталище. Какво ли не би дала София да върне времето назад и да избяга от това място пък след това каквото ще да става. Ако щеше да станеше някой наемен убиец, който да изкарва прехраната си като убива невинни хора.. Е, добре де. Не чак до там. Просто има няколко неща, които биха били толкова хубави и едно от тях за София беше да се отърве възможно най - бързо от проклетото сиропиталище. А другото от тях бе да знае кои са истинските 'и родители. Много е трудно, когато нямаш никой до себе си. А още по - трудно е когато знаеш, че родителите ти нарочно са те изоставили, дори не са ти и дали шанс да им се докажеш, да им покажеш, че си заслужаваш. Просто са те захвърлили в някое сиропиталище, като нито са се интересували от това какво правиш, какво искаш да направиш, каква искаш да бъдеш и изобщо нещо, свързано с теб. А уж се водят родители..
София бързо се отърва от тези мисли, обръщайки вниманието си на Тайлър, колкото да чуе последните му няколко изречения, в които той твърдеше, че нищо няма да му стане, ако падне в реката.
- Сигурен ли си? - попита го Ес, за да се увери, а той погледна надолу и кимна. - Слушай много внимателно. Когато си във водата не спирай да риташ с крака нагоре към светлината. И дори когато излезеш на повърхността не спирай да риташ с крака. Ако се паникьосаш, скачам и аз.
Тайлър погледна неразбиращо София и преди е успял да се усети и да се възпротиви Софи се усмихна и го бутна от моста надолу.
- Стига да излезеш.. - каза тихичко момичето с френски акцент, надвесвайки се да види как Тайлър цопва във водата.
Не, че нещо, но просто трябваше да го направи. Нямаше никаква друга възможност, ако не искаше да се намери с някой куршум в главата. Или някъде по - зле.. Пък и всеки трябваше да преодолее страха си все някога, което за Тай беше днес, за което най - вероятно София щеше да му се извинява доста време, естествено ако Тайлър не я убиеше собственоръчно или 'и се разсърдеше и никога повече да не искаше да я види. Софи щеше да разбере.
А ако не излезеше изпод водата до петнадесет секунди София веднага беше готова да скочи и да го измъкне от долу. И ето, че той изскочи от водата, но бързо потъна.
- Хайде, Тай, ще се справиш.. - каза София, не спирайки да гледа надолу, отброявайки секундите.
Изправи се, все още гледайки към водата. Хвана се за желязото и се обърна към водата. попита се дали не беше направила ужасна грешка, като го бе бутнала, но какво вече споменахме нямаше друга възможност.

Subject: Re: Паркът до реката Thu Dec 15, 2011 7:39 pm

Имаше светлина. Повърхността, повърхността!, крещеше съзнанието ми, а краката ми ритаха, опитвайки се да ме издигнат нагоре, ръцете ми пореха водата, белите ми дробове се бореха с паниката и липсата на кислород. Знаех, че в основата на плуването бе ритъмът. Изпуснеш ли ритъма, потъваш. Обаче сега той беше последното нещо, за което можех да мисля.

В ума ми като на лента се превърташе онази случка преди толкова години. Случката, която очерта повече от ясно страха ми от дълбочини, където възможността да се удавя беше повече от петдесет процента. Можех да мисля само за това и за светлината над главата ми, светлината в края на тунела. Не, не този тунел в клишираните истории за ПБС (Преживявания Близки до Смъртта) - просто образно. Паниката беше голяма, много по-голяма от способността да мисля свързано и имах чувството, че ще умра, макар и прекрасно да съзнавах, че нямаше да умра. Не можех да умра. Не и по този начин. Не и така неочаквано...

... Дори не си спомням как излязох на брега. Но нямаше и голямо значение. Важното бе, че все някак си успях да се добера до тревистия бряг и да легна върху него, дишайки няй-сладкия въздух, който някога бях дишал.

- Добре... - повдигнах вежди, задъхан, вдишвайки през устата. - Това... беше... неочак... вано... Обаче... - изтрих лицето си с ръкав. Целите ми дрехи бяха вир вода и това ми действие не ми помогна особено. - Обаче... беше... ободряващо...

Засмях се леко и потърсих с очи София.

Subject: Re: Паркът до реката Fri Dec 16, 2011 10:18 am

Добре, това беше най - голямата грешка, която София може би някога е правела. Добре, де. Това може би щеше да приспадне в списъка с най - големите грешки, които Соф някога беше правила. Да, имаше такъв списък. Само, че беше в съзнанието 'и и никога не го забравяше или не го губеше, а всеки ден го четеше независимо дали иска или не, което я довеждаше до мисълта, че наистина е лош човек. Ами ако Тайлър не успееше? Ами ако се удавеше? Ами ако след това София не можеше да го спаси? Това щеше да означава, че бе убила човек. Невинен човек и то за едното нищо, а именно заради миналото 'и. Е, ако мислите миналото на София за нищо.. По - добре ли беше да убиеш невинен човек, само заради миналото си, от което така или иначе нямаше как да избягаш. Което независимо какво винаги ще е там и независимо кой или какво прави рано или късно можеше да излезе наяве. Не, това не беше правилно. Поне според девойката не бе. А и Тайлър щеше да се справи. Щеше да успее. София вярваше в това.
Дюбуа беше готова да скочи, но точно тогава Тай отново се показа на повърхността и заплува към брега. Софи веднага се затича натам. Мина моста и слезе по едни стълбички към полянката. Видя го да лежи да брега по гръб. Стигна до Тай и клекна точно до него.
- Добре ли си? Дишаш ли? - попита бързо Софи, гледайки го със сините си очи.

Subject: Re: Паркът до реката Sat Dec 17, 2011 12:46 pm

Повдигнах показалци нагоре.

- Супер – изхриптях. – И... Имам предвид... Наистина... супер.

Направих опит да се изправя в седнало положение и опитът ми се увенча с успех. Разтърках очи, махайки капките речна вода, заседнали между миглите ми, и издишах дълбоко през устата, поглеждайки към София, която беше клекнала до мен. Добре... Това беше наистина неочаквано, но пък беше наистина страхотно. Невероятно. Жестоко. Хипер, мега яко.

Имаше едно нещо, неизвестно за хората, които не бяха чували за мен; и това беше, че бях пристрастен към изживявания, предизвикващи приток на адреналин. С лекота бих се съгласил да скоча от най-високата сграда на планетата, ако преценях, че ще ми донесе изключително силни емоции. Някои хора казваха, че съм луд, ненормален, откачен... Всички грешаха и същевременно всички бяха прави. Но не можех да ги виня – все пак през месец аз взривявах някоя и друга кола, всявах малко раздор тук-там, обърквах конците и играех някаква игра с мои си правила, а полицейското управление ми беше като втори дом.

За съжаление, истината винаги е скрита под повърхността.

- Сериозно – кимнах с глава. – Чувствам се възхитително. Мисля, че трябва да ти благодаря – подсмихнах се. - Обаче преди да го направя, ми е любопитно да разбера защо го направи.

Погледнах Софи с поглед на някой любопитен луд учен и започнах да бъркам в джобовете си, изваждайки кутията с цигарите... или поне каквото бе останало от нея. Вътре останалите близо десет цигари се бяха намокрили и за нищо не ставаха. Стиснах устни, но след това безразлично свих рамене. Една кутия, какво толкова.

Subject: Re: Паркът до реката Mon Dec 26, 2011 1:27 pm

София леко си отдъхна и погледна Тайлър. За около няколко минути той докара на Софи страшно главоболие, притеснение, свиване на корема и то всичко на веднъж. Но сега, когато Софи виждаше, че Тай е добре и, че му няма нищо 'и олекна. Нямаше да 'и тежи на съвестта, че е убила още един човек. Защото ако беше виновна за смъртта на още един човек, с който се бе запознала и който 'и изглеждаше доста приятна личност, едва ли щеше да има сили вече за каквото и да е. Но Тайлър преодоля някак си страха от водата и изплува на брега. И сега беше с лека усмивка на лицето си, което малко изненада Софи, но поне беше жив и беше добре.
Понякога Софи имаше чувството, че лошите неща постоянно я преследваха и изобщо нямаше отърваване от тях, колкото и да се опитваше. Бяха я проклели още от самото 'и раждане. В това беше убедена Софи. Дойде в този град и ето, че се намери някой, който да 'и напомни за миналото и някой, който имаше възможност да се удави, заради Софи. Но този път София нямаше да бяха. Нямаше сили вече да бяха. Беше започнала на чисто и щеше да остане в това градче. Никакво бягане.
- Защото знаех, че ще се справиш. - усмихна се Софи. - Пък и все някога човек трябва да преодолее страховете си. - подсмихна се момичето. - Между другото извинявай за това, че те бутнах и сега си вир вода, а цигарите ти са наводнени. - засмя се за момент Ес.

Subject: Re: Паркът до реката Thu Dec 29, 2011 8:44 pm

Засмях се на свой ред.

- Няма проблем – измънках. – И без това бяха евтин боклук.

Не, че имаше нещо лошо в това да пушиш евтини боклуци... Предвид финансовото ми положение плюс състоянието на духа и начина на мислене (житейската философия, казано с други думи), евтините цигари бяха идеалните за мен. Ако щях да ходя в Ада, поне да го направех като хората...

Отворих кутията цигари и я наклоних. От нея се изля вода и аз се засмях.

- Буквално наводнен евтин боклук – допълних и ги хвърлих настрани, напук на еко-активистите, парадиращи за чиста околна среда и влачещи кошчета за разделно събиране след себе си. Колкото и невероятно да звучеше, тези типове бяха готови да те смачкат, ако дори хвърлиш само опаковката от дъвката си на земята. Кръстосах крака по турски и разроших мократа си руса коса. – Наистина съм ти благодарен. Сега като че ли не ме е страх толкова от водата. Честно да ти кажа, и преди съм мислел да скоча от някой мост, за да излекувам страха си, но никога не съм имал куража.

Погледнах Софи и й се усмихнах.

- Това от лекциите по психология ли го знаеш? – попитах и се засмях леко, въпреки че знаех отговора. Личеше си, че бе изстрадала много и повечето от нещата, които знаеше, най-вероятно бяха от личен опит.

» Алеята по реката
» Гористата местност около реката