There's something wrong...

Лорейн Роше
Виан Роше
Тайлър Грийд

В сладкарница "Laduree".

Всеки си има някакво пристрастяване. Някои хора се борят с него по различни начини, други – не. Аз лично предпочитах да се вслушам в мъдрите думи на чичко Оскар Уайлд, който е казал: „Единственият начин да устоиш на изкушението, е да му се отдадеш.” и да оползотворя свободната си сутрин с един отскок до някой магазин за сладко. Да, това беше моето пристрастяване – захарта. Не можех да живея без захар и тя се съдържаше в деветдесет процента от храната ми. За щастие имах метаболизъм като на хлебарките и щеше да е малко трудно всички тези шоколади и тортички да ми се лепнат и в крайна сметка да заприличам на човекоядеца от картинката в една книжка с приказки (като бях малък я бях свил от една книжарница и въпросната картинка така ми се бе набила в ума, че я помнех и до ден днешен, макар, че след като баща ми изгори книжката, никога повече не видях това изображение).

След като влязох с въпрос и излязох недоволен от отговора от няколко магазина, се сетих за една сладкарничка в Сиуел. Може и да не бе отворена скоро, но за мен бе нова, тъй като узнах за нея преди няколко седмици. Съдържателката й била някаква французойка, дошла тук с детето си. Нямаше как да не знам за тях, тъй като често сменях работата си и познавах много хора, пък отделно от това и фактът, че по цял ден кръстосвах улиците на града, допринасяше за информираността ми. Но знанията ми за ставащото около града, които бях получил от другите хора, бяха само защото някой е благоволил да ми каже. Аз иначе никога не питах, защото не ме и интересуваше особено.

След двайсет минутно апатично крачене по улиците, стигнах до Сиуел. На лицето ми бяха кацнали обичайните слънчеви очила, а от устните ми се подаваше пушеща цигара, евтин боклук. Не беше трудно да открия сладкарничката и едва ли не влетях вътре, отваряйки вратата под гордия надпис LADUREE и пристъпвайки, сякаш сградата бе моя. Веднага се заковах пред „витринките”, зад които имаше различни сладкиши, и огледах стоката. Днес ми се ядеше тирамису... исках тируамису. Докато търсех с очи въпросното такова, дори не се усещах, че още бях с цигара в уста. Дима се издигаше нагоре и образуваше над главата ми печален облак никотинов дим, на който обаче аз не обръщах никакво внимание. Тук най-вероятно дори бе забранено пушенето, но пък кога ли съм спазвал забрани?...

Вдигнах глава и обходих с поглед помещението.

- Кой е шефа тук? – попитах, сваляйки цигарата от устата си за момент.

Обичах сладкарницата си. Моят дом, моята крепост, нали така беше? Е, сладкарничката беше моята крепост. Тук се чувствах по-сигурно дори от леглото си, което се намираше на горния етаж. А след всичкото това време, през което се крих и бягах, бях забравила какво е сигурност. Знаех, че е напълно вероятно дори Филаделфия да не ми даде тази сигурност, за която бях мечтала, но бях решила да остана тук. Този път щях да се боря. Щях да се боря със зъби и нокти. Не заради себе си, не. Заради Виан.

Обичах и Виан. Тя беше смисълът на живота ми. Преобърна го на сто и осемдесет градуса, но в добрия смисъл. Внедри ред в хаоса, подреди разхвърлените частици от мен. Какво ли щеше да бъде, ако не се бе родила? Каква щях да бъде аз? Често се чудя.

Но тези въпроси без отговор не ми помагат никак. Искам да се съсредоточа върху това, което имам сега - Виан и шоколада. И макар да не е много, правиме щастлива. Искам да започна да съграждам живота си от тука и от сега. Всъщност не своя, а този на дъщеря ми. Няма да позволя да я сполети дори и част от това, което бях преживяла аз. Защото не се гордея с миналото си. Никак даже. Ще покажа на Виан, че е желано и обичано дете. Каквото аз не бях.

Бях съумяла със собствени сили да наема малкото помещение, в което сега се подвизаваха сладкишите ми, и да се опитам да го постегна. Бях боядисала стените в приветлив и спокоен бежов цвят, а в онзи ъгъл, който се бе напукал от времето и влагата, бях нарисувала собственоръчно голяма паяжина от цветя. Беше се получило сравнително добре, макар да не бях положила всичката си енергия в нея - все пак хората щяха да идват тук, за да опитват от сладкарските изделия, които приготвях сама, а не какво съм нарисувала на стената. Бях разположила две малки витрини от двете страни на касата. Заради наближаването на коледните празници ги бях отрупала с цели пирамиди от маслени орехови бисквитки с лимонов крем, джинджифилови сладки, шоколадови трюфели с черешов сироп и какво ли още не. В едната от витрините бях наредила картонени, дървени и метални кутийки с различни форми, в които опаковах тези сладки, които хората купуваха за подарък.

Като госпожа Ноар. Всеки четвъртък минаваше през тук с малкото си и измършавяло куче в ръце. Винаги си взимаше точно три линцерови сладки с шам фъстък и конфитюр от вишни, опаковани в малка тъмносиня картонена кутийка. После отиваше на близкото гробище и оставяше сладките на надгробната плоча на покойния си съпруг. Всеки път. Винаги. Четвъртък, три сладки, гробището. От мадам Пусен, хазяйката ми, разбрах, че някога госпожа Ноар имала 16-годишен син и добър и красив съпруг. Погребала и двамата. Вече дори не тъгуваше. Определено не й бе безразлично, наистина бе изстрадала твърде много, но всичко това правеше по навик. Както разходките на малкото си куче или миенето на съдовете всяка вечер. Посещаването на гроба на мъжа й и даваше вид рутинност, която я успокояваше, караше я да се чувства така, сякаш съпругът й си е вкъщи всеки ден. Винаги.

Или като Хари. Симпатичният дебеланко, който идваше почти всеки ден в сладкарницата, за да изпробва търпението си, за да види колко дълго може да издържи на изкушението, което му предлагаше шоколадът. Винаги се проваляше. Излизаше от тук с цяла кесийка от всички видове шоколадови бонбони, които приготвях. Повтаряше ми, че съм виновна аз - бил могъл да се въздържа от сладкото, но лакомствата, които аз съм приготвяла, били от друга категория и тях той не можел да откаже. Шегуваше се и ме ласкаеше. Аз му се извинявах, а той ме успокояваше с вече пълна с бонбони уста.

Бях развила нещо като шесто чувство, като интуиция за клиентите си. Не работех на щанд от скоро - едва два дни преди да се пренесем във Филаделфия бях напуснала работа като касиер в книжарница в Тулуза. Усещах клиентите си. Можех да кажа много само от това, което избираха, от енергията и цветовете, които излъчваха. Не беше някакъв вид психоанализа, а по-скоро професионално изкривяване. И според цветовете на клиента знаех какво ще му бъде по вкуса най-много и му го предлагах, разбира се. Твърде често, че да бъде случайност, на клиента му харесваше и скоро се връщаше пак в "онази малка сладкарничка "Laduree".

Този следобед беше един от най-спокойните, които бях имала, откакто отворих преди няколко седмици. Въпреки това, не можех да се оплача от липса на клиенти - всичко, свързано със шоколад, се разнасяше като най-голямата беда из улиците на всеки град. Филаделфия не се оказа по-различен. Вече можех да усетя впитите в себе си погледи и шушуканията на съседите ми, които се учудваха на смелостта ми да напусна Франция с Виан и да се установя в Пенсилвания. Потайността, с която бе обгърната личността ми, и начините, по които отбягвах твърде любопитните им въпроси, допълнително подклаждаха огъня на клюката. Дочух, че се говорело, че съм била сгодена за възрастен богаташ, от когото съм избягала, а всичкото му богатство, равняващо се на хиляди долари, беше завещани на Виан. О, определено има и много по-забавни и абсурдни, но все още не съм чула за тях.

Виан бе легнала по корем на пода до една от малките масички, за които бях успяла да намеря пространство в иначе тясното помещение. Рисуваше върху малка книжка за оцветяване с животни от джунглата, която й бях купила вчера. Определено се виждаше колко забавна и занимателна й изглежда. Аз бях в кухнята, която се намираше зад щанда, скрита зад малка врата, боядисана в небесносин цвят. Приготвях съкровището, което утре следобед трябваше да сложа на голямата витрина, която се виждаше от улицата. Щеше да представлява голяма шоколадова къща с двор, пейки и шоколадово езерце. Изискваше страшно много работа, потене, нерви и, разбира се, търпение. С шоколада трябваше много търпение. Затова си бях направила чаша горещ шоколад по любимата ми рецепта - с мляко и настъргано индийско орехче, ванилия, лют червен пипер, кафява захар, кардамон и седемдесетпроцентен шоколад кувертюр. Вкусът му е наситен, съвсем леко горчив точно преди да го преглътнеш, като карамел, когато започне да се сгъстява. Лютият червен пипер му придава жар - не много, едва доловима, - а подправките му напомнят за домашния уют в ледовита зима. Действаше ми успояковащо. И на Виан също. Но в момента тя нямаше нужда от това.

Чух как звънчетата над вратата подрънкват. Няколко едва доловими стъпки и твърд глас:
- Кой е шефът тук?
Хвърлих кърпата, с която бърсах ръцете си от използваните подправки, и бързо се показах от кухнята. Със ситни и тихи стъпки застанах зад щанда. От другата му страна стоеше висок и набит мъж със слънчеви очила и димяща цигара в уста. Беше ми непознат. И, за мой най-голям ужас, си остана такъв. Не успях да го разгадая, не успях да 'видя' цветовете му. Не можех да го усетя. А това не вещаеше добро. Заедно с него сякаш вървяха хаос и дисхармония, и хаотичност, и непредвидимост. А нито едно от тези неща не вървеше заедно със сигурността.

Усетих как ръцете ми треперят и как инстинктивно поглеждам с крайчеца на окото си към четиригодишната си дъщеря. Господи, дано не е опасен! Носеше се мълва за сериен убиец, който върлувал из града или нещо такова. Нямаше да позволя да се случи нещо лошо на Виан. Бях готова да умра заради нея. И в този момент усетих, че наистина бих го направила. Дори сега.

Лорейн, стегни се! Вземи се в ръце!
Поех си дълбоко дъх и прибрах припряно зад ухото си един кичур коса, който се бе измъкнал непокорно от слабо вързаната ми на висок кок коса. Преглътнах трудно и панически разбрах, че имам нужда от шоколада си за успокоение. Но той се намираше чак в кухнята.
- Аз съм... шефът - отговорих се треперещ гласец. Прокашлях се и продължих с нервна усмивка: - С какво мога да Ви помогна?

P.S.
ужас, стана много по-дълго, отколкото си го представях. няма да те мъча толкова с другите си постове, обещавам. :/

Фиксирах с поглед русата жена, която застана зад щанда и веднага долових френската жилка в нея. Бях живял две години във Франция (бях, така да се каже, "закъсал" и се бе наложило да поостана в тази страна, преди да събера достатъчно средства, за да продължа напред) и ясно можех да различа французин както можех да различа гейша сред торлаци. Лекият акцент, маниерите... Да, определено беше французойка.

Хм, не си я бях представял така. Когато Фреди ми каза за нея, в ума ми заигра образа на жена с къса тъмна коса, подстригана на каре. С изключително слабо тяло и висока, облечена в един от онези елегантни костюми; леко присвити котешки очи. Обаче, много ясно, нищо не бе такова, каквото си го представях. Всъщност, това е златно правило без изключения, с което така и не свикнах и винаги се удивявах, когато резултатът не отговаряше на представите и очакванията ми. Когато тръгнах да обикалям света си мислех, че едва ли е толкова трудно... Обаче се оказа повече от трудно. Понякога се налагаше да спя по пейки и изоставени сгради, докато си намеря работа, изгладнял, тъй като нямах никакви пари. Пристрастеността към цигарите ме изгаряше, дебнещата отвсякъде опасност ме държеше на тръни, гладът ме караше да се превивам на две... Понякога сякаш преминавах през Ада и обратно, докато не си стъпя на краката и не продължа напред. Нищо чудно, че бях станал такова копеле. Всичките ми задръжки бяха завлекли в пропастта със себе си и съобразителността ми, надеждите, че животът е прекрасен.

Животът е една лъжлива кучка, която може да те прецака така, както никой друг не може.

Проследих разтревожения поглед на французойката към едно момиченце, проснало се на пода и дотолкова погълнато от заниманието си, че изобщо не отразяваше моето присъствие; и всичко ми стана ясно. Това бе въпросното дете на въпросната съдържателка. А тя, като всяка нормална майка, се притесняваше за малката си рожба и за момент ми се прииска да й кажа, че няма от какво да се страхува – никога не съм наранявал деца, няма и да го направя, дори да имам основателни причини. Насилието над по-слабите ме отвращава и никога, абсолютно никога не съм унижавал или наранявал по-слаби от мен хора. Беше против принципите ми, които ми повеляваха да се изживявам като някакво жалко подобие на Робин Худ и да правя мръсно само на тези, които си го заслужават. Според моите критерии.

- Прекрасно дете – усмихнах се някак си бащински, но след това бързо се върнах на въпроса и усмивката ми угасна. Стиснах цигарата между показалеца и средния си пръст, и се почесах апатично зад тила. - Понеже или съм много разсеян, или трябва да ида на очен лекар, реших да попитам дали имате тирамису... Защото никъде не видях.

Огледах още веднъж витринките, за да се уверя в думите си, и наистина отново не видях търсеното. Но можеше и да го има някъде, а аз просто да не забелязвам, кой знае...

„Прекрасно дете.”
Думите му отекнаха в ушите ми и мога да се закълна, че ги усетих дори в гръдния си кош, когато сърцето ми пропусна няколко жизненоважни удара. Светът се завъртя пред очите ми и само за миг си помислих, че съм до тук. Че просто ще се строполя на пода и че с мен и с Виан бе свършено. Сините ми очи се отклониха към посоката, в която дъщеричката ми продължаваше да рисува, вглъбена в собствения си свят, надявайки се по някакъв начин – чрез телепатия дори – да ме разбере и просто да избяга, да се скрие. Погледът ми се върна върху непознатия мъж, но вместо да видят очите му, отново се срещнаха със студената повърхност на слънчевите му очила.

Трябваше да се успокоя. И, да, трябваше да престана да действам като пълна параноичка. Не, Филаделфия не бе най-безопасното място за живеене. Да, някакъв изверг обикаляше из целия град. Но това трябваше ли да отнема цялото ми спокойствие? Чувствах, че полудявам – от притеснение, от тревога, от страх. И това ме побъркваше още повече. Колкото и да се опитвах, колкото й усилия да полагах, беше ми адски трудно да го играя сякаш всичко ми беше наред, сякаш не носех грозни тайни със себе си. Никога няма да го призная, най-малко пък на себе си.

Поех си едва-едва дъх, без да казвам нищо за комплимента, който бе отправен към детето ми. Сякаш, ако не я спомена, това би означавало, че тя не бе там в опасност. А всъщност каква опасност, по дяволите? Човекът, колкото и странен и арогантен да изглеждаше, просто искаше да си вземе…

- Тирамису… - повторих след него, кимайки леко. – Да, има…

Беше прав – нямаше тирамису в нито една от витрините. Колкото и да се мъчеше да го види, нямаше да го открие, след като току-що бях приготвила въпросното ястие. Обърнах се и тръгнах към кухнята. Преди да вляза, хвърлих последен загрижен поглед към Виан, която бе заета да оцветява в небесносин цвят ушите и гривата на лъв от книжката, която й бях купила. Обожавах я. Бързо грабнах малка чисто бяла чинийка, в която сложих парченце от току-що приготвения сладкиш, след което взех и малка виличка и салфетка. Преди да изляза от кухнята и да се върна на щанда, отпих сравнително голяма глътка от горещия си шоколад.

Точно от това имах нужда. Определено ме успокояваше. Когато поставих чинийката върху щанда, сама успях да забележа, че ръцете ми не трепереха вече. Промърморих цената на непознатия клиент, усещайки как неканена руменина избива по лицето ми. Поставих непокорния кичур, който пак се бе измъкнал от хлабавия ми кок, отново зад ухото си, сякаш по този начин се опитвах да прикрия случващото се в главата ми. Беше твърде, твърде неловко, но се чувствах и твърде странно, че да успея да го скрия. Филаделфия беше голям град, но Сиуел беше една малка Франция и за няколкото седмици, в които живеех тук, успях да свикна с хората и с техните навици – странни, досадни, красиви.

Този човек беше друг. И не вещаеше добро. Или просто бях твърде параноична.
Плъзнах бялата чинийка по щанда и усетих как тялото ми настръхна от звука – сякаш някой току-що бе прошепнал ‘изкушение’. Рязко вдигнах глава с почти изплашен поглед, сякаш за да видя в очите на непознатия дали и той го бе чул или просто бе поредната игра на звуци. Но не успях да видя нищо друго освен собственото си стреснато изражение в черните стъкла на очилата му и цигареният дим, виещ се над главата му на малки, сиви кълбенца.

- Съжалявам, но тук… Тук не се пуши – проговорих с прегракнал глас.
Погледнах към Виан. Дано ме бе разбрал.

... Каза кой?

Беше прекалено очевадно, за да бъде изречено на глас, макар и идеята да бе друга. Житейската ми мисия да се бунтувам срещу всички общоприети норми и клишета, всички прегърнати от обществото стереотипи, които така обожавах да разбивам, отново започна да си отваря устата и да се опитва да има собствено мнение. Принципи, пхахах. Бях си пратил по дяволите още в така прекрасните си детски години, когато бях оставен на произвола на съдбата; но магически придобивах такива, когато станеше въпрос за малки деца. Свалих слънчевите очила с огледални стъкла, правещи ме с една идея по-мистериозен, и ги овесих на пазвата на черната тениска мълчаливо, с известна доза неохора от факта, че следващите няколко мига щяха да представляват един от малкото пъти, в които безропотно щях да се примиря с нещо толкова... обикновено. Да, нямаше как да съм доволен. Но действията ми засягаха здравето на малко дете, чийто опит не заслужаваше досег с моите протести срещу самата идея за този свят и човечеството; беше прекалено невинна, за да проумее фалша около себе си, странично от крехката си възраст. Още не бе направила нещо, с което да докаже и подкрепи всеобщата ни поквара, така че нямах човешкото право да бъда себе си този път, не можех дори да загатвам за някакво жалко извинение за жестокост.

Цигарата, умишлено лишена от филтър още преди запалването си, бе най-безцеремонно угасена в дланта на лявата ми ръка и след секунда фасът попадна в кошчето в ъгъла с точността на баскетболен удар. Бях напълно изключил, че подобна гледка би донесла на хора със слаби бъбреци отговорът на „Откъде се отделя адреналинът?“, обаче и нямах намерение да обяснявам, че при идиопатичната невропатия човек не е способен да изпитва физическа болка, което е лошо, защото болката е индикатор за опасност. Не го намирах за достатъчно наложително.

- От какво се страхуваш?

Две години в колеж със специалност психология от чисто любопитство и няколко дебели книги за езолът на тялото, френология и други глупости, и вече всичко ти изглежда малко по-просто. Ако не забравиш това, което си чел, разбира се, защото и тази опция не е изключена. Обаче скромните ми познания в тази област наистина не ми бяха нужни точно сега, тъй като жената беше като отворена книга, ясно напечатан и лесно разчитаем шрифт. Страх, притеснение се четяха в очите й, взиращи се в мен, и може би донякъде имаше право. Аз самият не знаех какво ще направя в следващия момент, сам не бях в безопасност, но сега бях почти сигурен, че няма да направя нещо лошо. Щях да се подчиня на зародилия се порив да вникна в проблема на тази жена, най-вероятно пряко свързан с моето присъствие, и да се опитам да го елиминирам.

Бях обществен враг, но не и по начина, по който ме възприемаха хората.

Измачканата банкнота, една от малкото в джобовете ми, се плъзна по плота до поднесеното парче тирамису, а в кафеникавите ми очи се четеше въпросителен знак. Без точката отдолу.