Преди два месеца

Daughter of the Arachy. Posts : 17 Join date : 2011-12-09

Разхождах се по центарът на градът,както винаги след работа.Това да се оправяш с разстроени жени,които си мислят,че им изневеряват мъжете им си е чисто мъчение.Бях изморена,а жената,която издирваше майка си за й каже къде е завещанието на дядо й не спря да говори за Червения Джони,сигурна съм,че ако бях останала още малко при нея щеше да ми се пръсне главата.
Вървях по улицата към едно кафе,имам нужда от кофейн и нещо за хапване преди следващата ми среща с мъртвите.Пред кафенето видях да стои Тайлър,бяхме се запознали на едно събиране на анархисти преди две години,но от тогава не сме се засичали.Даже ми е странно,че го помня.Приближих се и се усмихнах чаровна.
-Здравей,страннико.

Subject: Re: Преди два месеца Thu Dec 29, 2011 9:04 pm

Касиди. Когато любопитството ми, което ме подтикваше да опитам от всичко и неспокойният ми дух работеха ръка за ръка, обикновено резултатите бяха едно такова запознанство. И то не къде да е другаде, а на един събор на анархистите. Обикновено не се влачех по такива събирания и мразех да се движа със „себеподобни”, тъй като дори в обществото на анархистите аз бях нещо като черна овца. Бунтар без мотор. Затова и единственият и последен път, когато реших да посетя такова мероприятие, последиците не бяха много приятни.

Понеже всички там бяха много отворени, пък и аз си падах провокатор, се сбих. Да, беше толкова просто, колкото звучи. Разменяне на крошета и ритници, строшени ребра и насинени очи. Отначало бях влязъл в схватка с един едър и татуиран братовчед на Рамбо заради някаква глупост, и държах фронта със завидните си умения в областта на бойните изкуства (резултат от дълго странстване в Китай), но когато цялата банда се обърна срещу мен... Ами, нещата не стават като по филмите с Джеки Чан и Брус Лий. Едва се измъкнах.

Вдигнах глава и фиксирах с очи Касиди, забравяйки за миг за... шестото си кафе.

- Здравей, бунтарке – усмихнах се на свой ред, примигвайки уморено с очи. От два дни не бях спал и всичко започваше да се превръща в мъчение, което геройски понасях. Ако заспях, можех да умра, а все още не мислех, че ми е дошло времето. – Къде се губиш? Не съм те виждал от... две години – потупах съседния празен стол като покана да седне.

Daughter of the Arachy. Posts : 17 Join date : 2011-12-09

Усмихнах се спокойно и седнах на стола до него.Момичето което сервираше и отсервираше по масите ме погледна и й отне само едно мое кимване за да разбере,че искам обичайното.
-Аз ли? Насам натам.На последък не ходя на сбирки..всъщност изобщо не ходя откакто видях как ти ...- думите"сритаха задника" отекнаха в главата ми и реших,че няма да е добре да се изразявам така.- ...Откакто те прецакаха един срещу двайсетина.
Усмихнах се и благодарих на момичето щом ми донесе кафето.Обичах го черно,нямах време за "захар" или "сметана".
-Помниш ли Алекс?- Алекс беше едно момче с което се срещах две години и няколко месеца.- Преди два месеца изчезна...нито дума,нито писмо или съобщение къде отива.Мисля,че нещо му се е случило....
Потърках с пръсти челото си и притворих очи раздразнено.Главата ме чепише,не мога да повярвам колко много хора изчезват,дали не бягат от градът...от този Джони.Въздъхнах замислено и вместо да прецеждам през зъби някоя глупост отпих от кафето си.
-Мои те проблеми са безброй.Кажи какво става с теб?
Докато изричах тези думи разбрах,че съм се променила.Преди две години бях точно такава каквато той ме нарече...бунтарка.Сега съм по-улегнала,спокойна и с много повече главоболия.